иновации. стартъп политика в Европейския съюз

 Те са почти мантра, повтаряна от всяко правителство, организация или бизнес, опитващи се да проектират оптимистичен поглед към утрешния ден.    На теория изглежда просто, на практика обаче реалността е по-сложна и трудна за осъществяване.

С избора на Екатерина Захариева за еврокомисар от България, от нея се очаква да поеме значителни отговорности в контекста на изграждането на иновационната екосистема на Европейския съюз. Неотдавнашният доклад на Марио Драги за конкурентоспособността на ЕС спрямо САЩ и Китай подчертава необходимостта от значителни инвестиции—800 милиарда евро на година в иновации—като основна рецепта за справяне с кризите. На пръв поглед, постът на Захариева предполага активно участие в развитието на стартиращи компании и иновации, което би могло да я постави в централна роля за раждането на нови европейски технологични гиганти.

Но реалността е далеч от тази представа. Тази позиция, колкото и атрактивно да звучи, всъщност представлява поредната роля в сложната структура на Европейската комисия, която често е обременена от бюрократични ограничения и недостатъчна реална власт. Както предшественичката ѝ Мария Габриел, и Захариева ще се сблъска с реалността, в която управлението на иновации, стартиращи компании и изследвания не е изцяло в ръцете на Европейската комисия. Тези области, които се считат за стратегически важни, често остават зависими от действията на националните правителства и частния сектор.

Дори и да успее да промени рамките на работата си, и да изрази нуждите на стартиращите компании, Захариева няма да разполага с пряка власт да насочва ресурсите или да взема стратегически решения относно разпределението на финансирането за иновации. Тя може да присъства на важни събития, да произнася вдъхновяващи речи за иновации, но основната ѝ роля ще бъде по-скоро представителна, отколкото действително решаваща. Лобизмът и възможността за влиянието върху големи институции и компании остават важен аспект, но в контекста на сложен политически ландшафт, който включва много заинтересовани страни.

Този модел на назначение, където всяка държава трябва да има свой еврокомисар, поставя под въпрос реалната способност на страните членки да влияят на общата политика на ЕС. Независимо от квалификациите на еврокомисарите, от техния опит или дори от техните амбиции, истинското влияние често е разпределено между множество институции и интереси, които задържат процесите в рамките на установените системи. Следователно, ключовият въпрос не е само какви идеи или стратегии ще представят новите еврокомисари, а по-скоро в каква степен те могат да влияят на вземането на решения, в контекста на институционалната и политическа динамика в Брюксел.

На фона на тези реалности, определянето на ролята на еврокомисарите не е просто въпрос на персонален избор, а преди всичко функция на сложни механизми, в които гендерът и националната принадлежност често играят основна роля. В крайна сметка, за повечето наблюдатели, важността на назначението не е в качествата и опитът на самите еврокомисари, а в съображения, свързани с политика и представителство. Ето защо можем да се запитаме: в тази структура, къде точно остава мястото за иновациите, за стартиращите компании и за истинското лидерство в създаването на устойчиво бъдеще за Европа?